След дългото чакане
Небето е надвиснало от облаци,
лястовици се опитват да го задържат,
крила опират... плахи писъци,
във сивия му дъх кънтят.
Въздухът изпълнен е със задуха,
тежко е, едва се диша,
размазва жегата посоката,
пътят в житото се вписва.
Тишината е ужасно тежка,
мълчаливо нещо предвещава,
земя изстенва от болежката,
на дълго, безпощадно засушаване.
А хоризонтът пребледнял е от очакване,
пред него облаците черно контрастират,
изсвирва вятър, небеса разтварят се,
устремени капките вибрират.
Свистят във водната си сила
стрели, разсичащи простора,
впиват се в земя пресъхнала,
потъват в жадните й пори.
А тя изсъсква в облекчение,
размеква твърдата си кожа,
дочакала е своето спасение,
изпратено от небесата Божии!
Заваля...
© Деян Димитров All rights reserved.
