След век и четиридесет години, Родино, спомняш ли си ти
предците ни, които в твое име погиваха с отворени очи? –
Посичани от тежки ятагани, прегазвани от див башибозук,
изпепелявани и поругани… Разкъсани, но с непреклонен дух.
Родино! Чемериките в Родопа така ухаят днес, както преди…
С Милениума не дочакахме Потопа, а мюезини, окултисти и молли.
Под гайдите на Рожен глас надигат зурни и кръшни баглами,
а българските поселения се стапят и се превръщат в махали.
След век и четиридесет години, ти, помниш ли зората на април,
в която с кървав подпис от конака, родът ни се е възродил?
Ти! Помниш ли, как залезът удави в реки от турско синьо и позор,
бленувания лъч на свободата - превръщайки го в кървав леш и тор? ...