Потъват спомените в мен,
натоварени от тежестта на времето.
Животът ни минава ден след ден,
незабележимо бързо мина на мача полувремето.
Оглеждам се в очите на моите деца,
невинно чисти, като в огледало.
По тях разбирам, че не спирам да раста,
стрелка ли съм, или просто съм махало.
Дали ще оставя след себе си следа,
се питам плахо и безпристрастно.
Но не нетрайна, като стъпка в леда,
надявам се, че бъдещето ще отговори властно.