Следите ти
Изваяли са толкова бразди.
Наесен ще ми липсваш, като вятъра -
рисуващ във косите ми луни.
С вроденото ми тъжно плоскостъпие
разхождах се по твоето обичане.
Сега е тихо, тихо... от присъствие
на нямането, виещо в отричане.
Със ъгълче от счупена звезда
изписвам всяка болка във зениците.
За твоята, за мойта самота.
За жалкото безкрилие на птиците,
които се опитват да летят,
но никога не стига им простора.
И търсят тишината... да умрат
безобични... приличат ми на хора.
При теб ще се завръщам - като лудост,
в измачканата диря на нощта.
Със своята безумна всеотдайност
ще бъда тази... другата жена.
И там ще те обичам инатливо
в уюта на безкрайното ни щастие.
Ще пия от дъха ти глътки нежност
за нашата любов... като причастие.
© Кремена Стоева All rights reserved.
(Като всеки друг разбира се...) 
