Следобед, някъде към пет
Разделя ни една стена,
разделя ни едно мълчание,
което, ако разруша,
ще бъде равно на признание.
Разделят ни безброй неща -
все глупави, немеродавни
като цигара във нощта,
която да делим по равно,
като две чаши тишина,
които да изпием жадно
и всяка капка самота
да си отнемем безпощадно.
Събира ни една надежда,
един до друг да помълчим
и тя неволно ни подвежда
стените си да разруши,
и да изпием два коняка,
преди това, и малко след...
Без някой някого да чака
следобед, някъде към пет.
Ще поделим една минута,
един балон ще полети
и в облаците ще се лута,
със старите добри мечти.
А после някак в тишината
часовникът на бавен ход
полекичка ще спре земята
на спирка с името "живот".
© Нели Господинова All rights reserved.
