Сливен
Една съвсем предотвратима вечер,
зачената невинно, като звук.
Едно последно тръгване – от тук
до хоризонт, до раждане и по-далече.
Ухае на палта и пресен дим,
скимти дете. Тъмнеят стари църкви,
ръми… Денят изпраща свойте мъртви.
Градът е примирен и постижим.
И уж сме откъм южната страна,
а все не иска да започне Югът
и все не искат да ни засънуват
добри стопани, птици, небеса.
Да можеше да станем просто вик,
да ни избълват тези мокри бърни
и пътникът във път да се превърне,
поетът да остане само стих…
Поетът е свадлив и уморен
от дългото възпяване на мрака –
какво от туй, че младенец изплака,
щом старецът умря неутешен?
Предсмъртна пот… А може би роса
от нашите нехайни съпротиви.
Умираме, за да не паднем живи
в коравите ръце на есента.
И мъчно вярваме пред зейналия ров
в нослето ново с новите лунички,
в чистилище и беден дом за всички,
които не дочакаха любов.
Отнякъде сурово ни зове,
събаря мостове и глухо се надига
това, което вечно не достига.
Това, което никога не сме.
В една съвсем необратима вечер
градът изпрати свойте мъртви в нас.
Те спазиха вечерния си час –
до хоризонт, до раждане и по-далече.
© Пламен Сивов All rights reserved.
