Случайни миди
СЛУЧАЙНИ МИДИ
Знаеш какво е да боли, море.
Слънцето да си подмине изгрева,
водата ти да се подпали.
Да потрошиш душа на камъни.
Ще станеш око на торнадо,
рибен дъжд Хондурас ще засити.
Ще премяташ дъно през рамото,
сякаш баница точиш за сватове.
Знаеш какво е да се свечери, море,
когато пладне не е превалило
и хоризонтът се затяга в обръч.
Да се разпадаш на безименни кристалчета
в съхнещи грамади сол.
А щом солта обезсолее?…
Как да засолиш и ласка и изпрана риза?
Знаеш какво е никога, море.
По кръговрата на вретищата си бели
се завръща бризът.
Дори и черното е вече друго…
Реките ще те напояват,
но на обратно ще текат.
Защо ли да се крием във случайни миди –
само бисерната от любов се разболява.
И се зачеват върхове,
а бездни се превръщат в ладии смирени
на нашия Творец.
© Диана Павлова All rights reserved.
