Слънцето щом кротне
В утрото е в длъбините.
На раковина
свойте тайни шепне
и дълго слуша
приливни вълни
разбиващи се във скали,
как ронят песъчинки златни.
Не знам дали говори,
но знам защо мълчи.
Отвява думите прибоя.
Денят щом изтече
и Слънцето щом кротне,
вълни рисуват във триптих
обагрения залез.
Тогава пеейки
приижда, като сън,
от сребърната пяна преродена,
с корона от звездите дар,
проблясква сред вълните,
коси разпуснала в нощта -
видението на мъжете...
© Евгения Тодорова All rights reserved.
