Слънчев лъч
Промуши се нахално-смело
през черни облаци, мъгли и дъжд,
към устните ми се прицели...
В омая кри ги неведнъж.
Притискаха го безпощадно
зловещи бури, ветрове,
но той, до безразсъдство гладен,
строеше кули в моите ръце.
А тъмно сочеше го с пръст небето,
кой тази волност му е позволил,
светъл лъч, на слънцето детето,
какво в жена човешка бе открил.
И по-зловещ притискаше ме мрака,
лъчът докосваше по-светло с всеки ден,
но мисля си,
ако светът ми беше пладне жарко,
какво би бил тогава той за мен.
© Валентина Лозова All rights reserved.
