Смири се, ветре
Не ме връхлитай, ветре, погали ме,
косите ми недей да разпиляваш.
Завихрил си по пътя де що видиш,
но мене ти недей да забелязваш.
Вдигни пушилка, в смерч се заусуквай,
вземи и птиците, ведно с гнездата.
Когато укротиш се докле съмне
да си остана просто непозната.
Прозорецът, когато ти отворя
лудувай тихо, нежно ме обветряй,
стихиите не ги издържам вече,
така мечтая в къщи да е светло.
Хвани ме за ръката, аз ще тръгна –
обичам свободата и простора.
Сънувах, че душата ми е птиче
и приказка, че станали сме хора.
Не ме връхлитай! Стига си препускал!
Начупил си и покрива, стъклата…
Смири се – обич има тука,
Завий я с песен, досега непята…
© Геновева Симеонова All rights reserved.
