Смърт
В хор от сълзи и огньове,
през море от чиста жал,
жълтите листа запяват
за отминала печал...
На небето им приглася -
вятърът вековно жив...
И несетно ги понася...
през живота тъй трънлив.
Пеят те, а някак хладно,
някак жлъчно, мълчешком
се прокрадна тиха сянка,
в мрака търсеща подслон.
А свирнята беше нежна...
Съпровод ù бе свещта,
де блещукаше далеко,
нейде там, из пустошта.
А край пламъчето нейно -
бледо, ангелско лице,
със скръстени ръце очаква
пак съня да призове.
Ала днес съня не идва,
само сянката пълзи...
Сетен удар на сърцето...
пламъчето угаси.
Край свещичката самотна
само вятърът повя
и понесе уморено
на крилете си смъртта...
© Йордан Ботев All rights reserved.
