СМЪРТТА НА ИЗГНАНИКА

Тъй сякаш беше вчера, допреди
угасваха и пламваха надежди.
Сред унес и пожари ще вали,
ще гали снежните ми вежди.

Ще викам глухо, сякаш в утринта
ще ставам вяло, вече ще ме няма.
А фотограф с усмивка и вина
ще очертае гордото ми рамо.

Ще се стопя преди да се родя.
От нежна злоба сярата ще вадя.
И с колене подвеждащи деня
ще пръсвам стара, сочна рана.

Ще ме боли, но както и преди
ще се сниша наравно с планините.
А любовта и сянката на син
ще се сношат мъгливо в долините.

©Марин Лазаров