Снегът на спомена
"Снегът на спомена вали,
с дъха си стоплям твоите длани..."
Ал. Михайлов/Г. Минчев
Снегът на спомена
Като стар, огромен котарак
зимата се просна върху стъпките след нас.
Побеля нощта и се втурна пак
през гората побелелият ти глас.
Заблестях и аз сега.
Така косите ми ще светят за години,
след като снегът на не една тъга
ще ги затрупа и ще си замине.
И пътеката затрупа я небето.
Изтръпнала реката влачи спомена за нея -
и ето там отново е врабчето,
решило върху моста да живее.
Скътала под себе си листата
запомнили дъха на крехкото ни лято,
разкрачена, разплете се гората
и промуши с клони своя вятър.
А той, умирайки не престана да бучи,
сърдит и на последното врабче.
Само топлината в твоите очи
зимата от мен ще съблече.
© Христов All rights reserved.
