Снежинка
Тя беше мъничка Снежинка...
И през прозореца видях я аз.
Надолу литнала с усмивка
в най-късния за мене час.
Обратно исках да се върне-
не бе натрупал още сняг.
Тя с вярата си ме прегърна...
От силата ѝ онемях.
Сърцето ми да бие продължи-
в кална локва бе се устремила!
И да ѝ кажа, не посмях,
че там очакват я лъжи-
и под този сняг е кал лъжлива.
Да спра ли този неин устрем?
И копнеж? Виждах я щастлива...
Не посмях с надеждата във мен
в безнадеждност да я погребем.
Тя беше мъничка Снежинка,
в бяла рокличка на сърчица...
И падаше като звездичка,
да стопли с обич нечия душа.
Ала в локва кална падна.
От писъка ѝ за секунди оглушах.
Такава болка! Толкоз страшна!
Прониза ме в сърцето чак.
Сега се питам... Просто питам...
Избърза тя или пък закъсня?
Виновен бях ли за смъртта ѝ?
... че оставих я да вярва в чудеса,
в които да повярвам нямах сили?
Наказах я.
С присъда. Като черни гарвани
от нея да си вземат исках, онова,
от мен което са били ограбили...
И себе си видях в калта.
© Анахид Демирова All rights reserved.
