София, София...
Помня я София - вой на сирени
секваше в тъмното детския сън,
тътен зловещ на летящи хиени,
танц на прожектори в бездната вън.
Слизахме бързо по тесните стълби,
сякаш мазето бе щит невидим.
Литваха лудо изплашени гълъби
с първия трясък от бомбен килим.
Помня я София - как на площада
посред отломки, шрапнелни стени,
слезе мирът, с толкоз мъки изстрадан
и множеството с копнеж заплени.
Нашите щури младежки години
минаха светло в градивния бум.
Тичахме боси в квартални градини,
после поехме житейския друм...
Близкото минало. Пак на площада
пълно е с хора, безброй знамена.
Синьо-червена мътилка се ражда
с нови идеи, съдби, имена.
Бонсови ниви - Боянски ливади.
Княжево все по-нагоре пълзи,
вили на мутри с високи огради,
а пък Москва все не вярва в сълзи.
В днешната София, скрита в боклука,
детски градини продават на тръг,
никой за общото тук не му пука,
фирми пак спрягат приятелски кръг.
Метаморфозно летящите крепости
са се превърнали в мощни коли
и по задръстени улици стрескат ни
фарове дръзки през смог и мъгли.
Май, че под слънцето тук не остана
даже и чим със зелена трева.
София, София, хващам Балкана,
чист под върха да се слея с пръстта!
© Иван Христов All rights reserved.
