Сомнамбулизъм
Кога ли любовта започва да мълчи?
Узнае ли го някой нека да ми каже,
не съм ревнива, нито любопитна даже
и имам, знаеш го най-честните очи.
Кога луната вън безсъници гори,
не съм, не съм била и нивга поспалива,
сомнамбулизмът ми – той някак ми отива,
наивно вярва на измислици дори.
Кога не чини верността ни гроша три?
Дали когато от оковите претрита,
душата нощем сред звездите скита
и търси самодиви волни за сестри.
Кога ли ще прогледнеш? Да си сляп – не си.
Когато хукна нейде луда, полудяла
оставя ти дома отключен на раздяла...
Та вместо ключа, ти сърцето си търси...
© Надежда Ангелова All rights reserved.
