Сонет първи

От Мъдростта бях целунат аз,

но щом видях очите ти дълбоки,

нелеп вече е този рядък елмаз,

загубен не сред прашни книги,

сред косите ти меки нека търся

любовта ти, тайните на душата

мила, по която сърцето ми изгаря

в лудост сладка, иска да те има.

Вече съм нито мъдър, нито жив,

повярвал в твоя лунен блясък,

плачещ горя, ставам прах горчив,

без теб ще бъда отвят за миг.

Отричаща, за плачещия си спомни

и реши дали му вярваш ти.