Сонет за Скитника
Бях в рая, горе в небесата,
където небето е вечно синьо
и облаците меки кат коприна,
но дори сред красивите поля,
изпълнени с жълти цветя,
не намерих покой и радост.
Слязох долу в адските дълбини,
където небето е забравено
и виждаш само огън и скали.
В това царство на вечната болка
не открих ни покой, ни утеха.
Посетих земята на хората,
където Ада и Рая се събират,
където има и щастие, и болка.
Но дори тук, сред красивите земи
не открих търсеното от мен,
видях морета, планини, велики градове.
Видях епохи да идват и да си отиват,
но пак се чувствам като странник,
скитник без посока и цел
и когато бях на прага на отчаянието,
видях светлината в сърцето ти.
Усмивката ти ме накара да забравя всичко.
Най-накрая душата ми откри покой!
И тогава едва разбрах, че всичко,
за което мечтаех и търсех,
е твоята усмивка и две сини очи.
Ако може да съм скитник, самотен, отчужден,
но открих своя дом при теб, любов моя.
© Диляна Неделчева All rights reserved.
