Спасение
Диагноза смразяващо страшна.
Но в очите ми няма сълзи.
Защо въобще да се плаша?
Не боли да умра. Не боли...
Тримата гледат учудено
(мама, сестрата и доктора) -
как успявам, съвсем непринудено,
да поклатя глава: "Чак пък толкова!"?
Те не знаят - във вените ледени
от години отрова тече,
насъбрана от тежките погледи
на до лудост обичан човек.
Те не знаят - отдавна са минало
моите дръзки мечти.
И дори сърчицето изстинало
бие по детски почти.
Само майка ми смътно усеща
по малката бяла ръка,
която се губи във нейните,
че отдавна е без дъщеря.
А зад всеки бял косъм прозират
безброй несънувани сънища.
"Седемнайсе години те нямах...
Бори се! Длъжна си, миличка!.."
Няма как... Не ме кори, майчице!
И кръвта ме предава дори.
Нещата отиват към края си.
Постепенно ще спре да тежи.
© Илица All rights reserved.
