Aug 25, 2006, 6:26 PM

Спасение 

  Poetry
670 0 0
Любов?
Понятие за надежда, която се лута в кървавата шир.
Омраза, която плува към вечния мир.
Мислиш безгрешно рее се душата,
но само в греховна страст дави се горката.
Мълчание безлично изпълва мрака.
Колко иронично мърмори вдовицата на самотата.
Кървава пот по челото избива.
Венецът бодлив кожата раздира.
Очите пълнят се със скръб непоносима,
Не от болка, а от умората, че пак сам скиташ се в тази пустош, нокому мил и драг.
Крещиш безнадежно.
Давиш се в черния мрак.
Молиш се копнежно за сасение днес.
Но всичко свърши още вчера.
Отиде си и ти, както бързия експрес…
Стоиш омърлушен задушаван от тишината,
От пламъка на една догарщя свещ,
За последен път сляла се с въздуха свеж.
В ръцете окървавени пирони горят.
Плътта те разкъсват, но не сломяват духа.
Земята тъй черна спасява твоя път,
Тъй далечна и студена тя зарива дъха.
Колко леден е градът.
Остава само зловещо мълчание и воят на вълка.
Сам и далечен с омраза в очите,
С вкус на плът между зъбите и свито сърце,
Лута се, там в пустощта.
Вдъхва ли, вдъхва мириса на вчерашни цветя.
Луната пълна горчиво мълчи.
Очите, притворени, само нея виждат, нали…
Празнота самотна в теб гори.
Изоставен, захвърлен, разкъсван от болка в теб само вали.
Вятърът брули побледнелите ти коси.
Сам си.
Пак сам дириш спасение в порутения храм.
Сам и пак сам търсиш спасение за нашите души,
Вливаш кръвта си в тези черни земи.

© Димана All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??