Някъде, някога бях прочела,
че мечтите са безплатни.
Но сама си ги бях отнела,
по пътищата необятни.
И бавно от вътре умирах,
докато не чух оня зов,
когато в твоите очи се взирах -
търсеща и даваща любов.
Ако спасението има име,
ЛЮБОВ аз ще го нарека!
Мен любовта спаси ме
от тъмата на греха.
А ако има име любовта
то тя носи ТВОЕТО.
Сърцето е крепко като смъртта,
а на теб принадлежи моето!
Дълбоко в теб заключено,
до твоето се съхранява,
и то добре научено
всичко свое да ти дава.
Та какво е сърцето,
създадено да споделя,
ако го няма, онова заради, което,
части от своето отделя?
Така хората бавно умираме...
Когато имаме какво да дадем,
но не го даваме, а взимаме -
тогава влизаме във плен.
Не е ли затова живота отреден?
- Да даваме любов - аз на теб, а ти на мен..?
Защото любовта спасява,
от греха зловещ, от тъмнината.
Щастието трябва да се дава -
безплатно - като свеж полъх от гората.
Глътка свежест... намерена мечта!
...Тихо сбъднато спасение..
Ако те спасява - това е тя!
Дълбоко, искрено съкровение
понякога и болка в моята душа..
Онова, което не се вижда, дето няма цена..
Точно онова май е тя.. така странна - любовта!
© Любомира Дичева All rights reserved.