Спешно е
Спешно е!
Да отворя отново очи.
Да ги хвърля навън -
там където бушува животът.
Обезсмислих се някак.
Пак в моето гърло горчи
и не мога да спра
да се ровя
в килера на злото.
Спешно е!
Да събудя сърцето от сън.
Да разчупя обвивката,
сграбчила силата в него.
Как се случи това -
всеки цвят
да приемам за трън?
Даже нежната дума
душата ми грубо да жегва.
Свръхчувствителна, казват,
мойта нервна система била.
Уязвима и крехка.
Цял живот с нея болея.
А ми трябваха само
чифт устойчиви,
силни крила,
за да имам небе.
Над света да летя и да пея.
Не получих крила.
Не летях досега,
а вървях.
Но на пръст над земята
отекваха моите стъпки.
Не оставях следи
върху въздуха,
просто от страх
да не би да се скъса
от моята тежест.
И в кръпки
да е пътят след мене.
А днешният ден,
тъй несигурен
в своето бъдеще крета.
Вместо в светли,
победни,одежди
мълчи победен
и облечен в съшити
от минали чувства парчета.
Спешно е.
Да отворя отново очи.
Да погледна красивото
светлото,
силното утре.
И не искам да вярвам
в това, че денят си личи
(и се пише сценарият негов)
от утрото.
© Валентина Шейтанова All rights reserved.
