Спирка, наречена Простичко щастие
Далеч зад гърба ми е китната гара,
перонът с готови да тръгнат мечти,
където крадец на посоки, коварно,
света преобърнал – стрелките смени.
Коловози безименни следвам полека,
току по ръба на траверсните дни.
Колко безплодни слънца прегоряха?!
Семафор забавя с тревожни очи
поредния влак. Дори не поглеждам,
как чезне сред сивата пустош напред;
В продрания джоб на сирота надежда
няма останал и грош за билет.
Нещо се случи... Към мен бистър ручей
дотича през млади, ливадни треви;
Хармония чудна от галещи звуци.
Песен заля ме, опи ме, смути...
а нейде дълбоко заточена нежност
потръпна невярващо още с криле,
разчупвайки плахо оковите скрежни.
За първи път свърнах. Или се завърнах?
Видях разточително-цветно поле,
де облаци ронещи ябълков сняг
кътаха къщичка, кипро стоборче,
стари лозници, бръшлян, малинак и...
извора песенен, стигнал сърцето ми.
Жена, коленичила в пъстра леха;
Бе скрито лицето. Овали, ръцете -
сияеха меко с добра светлина.
Тя пееше, милвайки с обич цветята.
В косите ù сбраният слънчев янтар
изтичаше щедро във фините чашки,
добавяйки медноуханен нектар.
Палаво кичурче току гъделичне
тичинка нежна, примряла от свян;
Цветята се смеят, главички склонили
в топлото ложе на ведрата длан.
Мило, вълшебно – по ангелски чисто!
Именно то ме разтърси. В гръдта
отвори се пропаст – жажда неистова;
мислех я мъртва от дълги лета.
Избягах тогава... А жаждата стене,
по-жива от всякога – връща ме там;
Сякаш в безплътно, неземно видение,
погалва лицето ми мъничка длан.
Коловози отново потъват в безкрая.
Дните прекрачвам, не толкова сам;
Дали бях повярвал? За бога! – не зная,
но имах Начало – едничкия знак,
че спирка, наречена Простичко щастие,
може би пази за мен светъл праг,
на който с въздишка, до Нея приседнал,
без болка дочакам последния влак.
22.05.2014
© Людмил Нешев All rights reserved.
