спомен
Понякога ще чувам пак гласа ти,
обгърнат от среднощна тишина,
със сълзи ще си спомням за смеха ти,
прегърнат до любимата жена.
Ще седнеш на леглото ми до мене,
донесла малко щастие в съня,
ще си поговориме известно време
как се чувствам в тази тишина.
Ще ме попиташ плакал ли съм тъжно,
когато тръгна си от мен без сбогом,
недей ме пита, това ще е ненужно,
ти знаеш отговора. Плаках много!
Сега не плача, ти дойде при мене
да върнеш ти погубените ми надежди,
макар да знам, че нямаш много време,
макар да знам, че образът ти ще изчезне.
Ще протегна ръка към очите ти черни,
които подобно на лъч ме пронизват,
ще ме докоснеш и ти с ръцете си нежни.
Как искам отново на тях да заспивам...
... Но защо си отиваш и защо ме оставяш?
Няма ли пак за миг да погледнеш?
Хайде, върви, но недей да забравяш
утре в съня ми пак да поседнеш...
© Васил Спасов All rights reserved.
