Спомен
Бяло спокойствие пада навън -
на сняг ухае и на сън.
Печени ябълки дремят във фурната,
по - ароматни и от снега,
спомнят ми грижата,
топлата грижа на една жена.
Тя е със селски и морни ръце -
те са неспирни, сурови и милващи,
тя е с набръчкано, честно лице,
бледо и някак замислено.
Аз й обгръщам плещите, приведени.
“Чедо, да тръгваме !”- казва ми тя.
Бавно вървим през градини, поляни...
НЕ - под бетонни стрехи, по асфалт.
“Бяло спокойствие пада в градините,
чедо, мирише на сняг.”
“Алма дере”, орехите, смокините,
виждат очите й пак.
После в сивия блок се прибираме.
Хлопва вратата зад нас.
© Росица Танчева All rights reserved.
