Спомен
Мрачно. Дъждовно. Есен.
Сам съм. Умирам от скука.
Отсреща, на стария кестен,
два гълъба бавно се чукат.
Тихо. Спокойно. Не бързат.
Котки наоколо няма.
Сигурно някъде мъркат,
мързел и тях е обхванал.
Радостно птиците пърхат.
Телата се сливат в едно.
Спомен, малко объркан,
спомня ми твойто легло.
Два гълъба бяхме тогава,
а може би гълъб и котка?
В перата забиваше здраво
зъби и нокти. До болка.
Не бягах. Прежалих перата.
Ти скубеше страстно. До корен.
Раните бързо зарастват.
Останал е белег. Оголен.
© Ники All rights reserved.
Харесах!
