Спомен
Едно дете обичаше небето
и с жаден поглед птиците следеше.
Едно дете от времето, в което
небето сякаш златен огън беше...
A маковете, пламъчета живи,
посипани от гръм, разкъсал мрака.
Тополите танцуваха красиво
с надеждата южняка да дочакат.
Едно дете рисуваше звездите
с най-чудни имена и нежни думи.
Очите му римуваха мечтите
и вярваше във чудесата сутрин.
Едно дете.... Къде ли го изгубих?
Навярно в свят от подлости ненужни.
Но щом и днес успявам да се влюбя,
навярно някой ден ще ми е нужно.
За изгрева, роден във твоя поглед...
За спомена, останал тъй дълбоко...
И пак ще има слънце над тополите...
И пак по детски ще летя високо...
© Йорданка Господинова All rights reserved.
