Спомен от баба
Помня аз още стария двор,
помня и къщата наша позната,
помня и в дъното онзи обор...
Спомени днес ми разкъсват душата.
Помня как лятото ходехме там,
помня колко много се смяхме,
когато пораснахме хвана ни срам,
редичко идвахме, граждани бяхме.
Спомням си и ме мъка лови
и душата ми, сякаш разпъва,
помня аз всичките детски игри
и във сълзи лицето потъва.
Спомних си, но защо точно тук?
Защо по-рано не бях се замислила?
Питам, но не дочувам ни звук,
от спомени душата бях си изчистила!
Питам те, но не ми отговаряш сега,
питам... Дали ми се сърдиш?
Защо точно тук осъзнавам това,
когато вече е късно.
И седнала тихо те питам сега
„На бала ми ще дойдеш ли ти?”
и вслушвам се за отговора,
но не чувам думите ти.
Сълзи закапват по страните ми
и на надгробната плоча се подпирам,
задъхано целувам снимката ти,
но да плача за миг даже не спирам.
Замина си, няма те вече при мен,
на рождения ден пак те чаках
и мрачен ми беше пак този ден
и много за тебе пак плаках.
Не ще да ме видиш в нощта бална,
не ще ме изпратиш до входа
и в тази нощ щастливо-печална
аз тебе ще търся с тревога.
Но ти ще си там, до моето рамо
склонила смирено глава.
Прости, че не идвах по-честичко, бабо,
аз мразя се днес за това.
И пак си припомням дните предишни –
малката къща със двора голям,
искам да върна дните предишни
заедно с „градския” срам,
но не мога и тихо се кръстя –
„Спи в твоят вечен покой!
Винаги, винаги ще те обичам!
Почивай в мир, ангел мой!”
© Яна All rights reserved.
Ангел си
