Спомен за дъжд
Спомен за дъжд
Заваля на разсъмване.
В пет часа сутринта.
Спяха птиците в тъмното
по ръба на нощта.
А дъждът напоителен,
приспивателно тих,
сякаш бе недействителен.
Като в сън. Като в стих.
До отчаяност вкопчани
във екстаз или страх,
бяхме две реципрочности
на един и същ грях.
Като риби на сухото
се задъхвахме, но -
биха чули и глухите
как крещим от любов.
А дъждът продължаваше.
Да вали. Да вали.
Страх го беше беднягата
да не ни раздели.
Но когато си тръгна ти,
той настигна те и
с много нежност прегърна те.
Ти при него се скри.
Оттогава те чакам пак,
да се върнеш за миг.
Щом си спомня, незнайно как -
почва дъжд да вали...
© Александър Калчев All rights reserved.
