Спомен за лятото
Кой накара небето да плаче
и го плисна среднощно в прозорците?
Леден писък... Накъса се здрачът.
И намокри земята до костите.
Кой накара нощта да будува
и да среща осъмнала утрото?
Аз ли шепот от минало чувам
или споменът тръгва си трудно?
Този дъжд не прилича на другия...
Виж, свисти като грешно проклятие.
Шепа лято замръкна в юмрука ми?
Май за него небето ми плаче.
Теб дали те събуди стихията?
В тишината ти спомени има ли?...
Не сънуваш ли още магията?
Дъжд среднощен от лято отминало...
Някой плисна небето в прозореца.
Леден вятър целуна сълзите ми.
А луната среднощно се молеше:
„Запази, любовта във очите си!”
© Йорданка Господинова All rights reserved.
