Спомен за малкия принц
Морските привечери късно отплуваха,
натоварени с черно белите спомени;
в широките сиви дворци ме оставиха,
редяща мидени кулички
и с вятъра тихо припяваща...
Във вълните луната пак сплела е
нишки на сребърна радост
и в моити очи пак оглежда се
с ореол от разлято сияние
и намек за дъх на носталгия.
Тогава аз шепнех ти, помниш ли,
от знака на древните жрици обсебена:
"Не обичам поезия, а пиша без срам,
разкъсвана между лунните изгреви,
с посребряла от старост душа."
Аз казвах ти още със погледи:
"Егоистка съм... Искам всичко за мен -
Луната, над двора надвесена,
звездите в очите ми капещи,
пламъкът, задържал се в косите ти."
Ти отвръщаше винаги, помнищш ли,
че, щом усетя с длани оловната тежест
на сивите облаци, забрадили морето,
ще получа всичко, за мене поднесено
на гърба на белокрилите гларуси.
Също като теб, щом се в душата опариш
на ръждивото пламъче на житния цвят,
щом сред облак от рози едната откриваш,
проектирана за тебе в сърцето...
Да не би да си избягал от книгата, малки ми принце?
© Евелин Маринова All rights reserved.
