Спомен за небето
"Това си беше моето дърво.
То помнеше най-тъжните ми думи."
Павлина Соколова
В алеята на градската градина
растеше кестен бухнал и висок.
И чувствах как до небесата сини
той вдига ме в лазурния чертог.
Стоях отдолу. Чаках асансьора
на клоните му – слънчеви ръце.
Учудено поглеждаха ме хората
и смут четях по тяхното лице.
Подхвърляха, когато ме подминат:
- Чудачка или луда май е тя!
Ядосвах се, но знаех – ще ми мине
и пиех тиха мъдрост от листа.
Облягах се на ствола като рамо –
приятел беше, влял у мен кураж.
На тайните довереник бе само
единствен този кестен – верен паж.
Изслушваше ме винаги замислен
столетникът и гонеше страха.
Предлагаше ми светлата си писта,
неземно чиста горе на върха.
Последно го видях аз след години.
Не срещнах богатир, а мъртъв пън...
Край гроба му не искам днес да мина,
но го сънувам, щом летя насън.
17.07.2022
© Мария Панайотова All rights reserved.
