Спомням си (следите на сърцата)
Спомням си ласките нежни на нощния бриз,
още щурците с тревожните песни
и над главите безкрайния сребърен вис,
дето се губи в просторите звездни.
Свежият въздух ухаеше сладко над нас,
сякаш в дихания сладки – упойни,
цъфнали рози разпръсваха в късния час
свойте послания нежно – любовни.
Сгушена в мойте прегръдки тръпнеше ти,
плаха сред толкова призрачни сенки,
слушах как сладко и тихо гугукаше си
в тъмното думите мили – вълшебни.
Скъпи, обичам те, казваше, казваше ми,
малко за мойта любов е морето,
горе невзрачни блещукат елмази – звезди,
бледи пред нея са те на небето.
После със лодка ефирна сребристи вълни
порихме смело в просторите звездни,
бяха веслата пресветлите наши мечти.
В унес летяхме над морските бездни.
Не, любовта не е кратка, нетрайна следа,
както следата високо в небето
на веч отронена малка, невзрачна звезда.
Вечно остава да грее в сърцето.
Лодката малка – ефирна не плава сама
в бурни и слънчеви дни под небето,
в нея са още следите на наште сърца –
незаличими, останали вечно...
© Христо Оджаков All rights reserved.
