Сребристo
Сребрист светлее, тихчко се рони,
от ангелски чертози пухът снежен.
На меко легнал – в белите корони,
се полюлява вятърът, разнежен.
Синигерчето сипе звънки трели,
врабче шевици по снега бродира,
кокиченца, на топличко се сврели,
си мислят : Оставете ни на мира!
Достатъчно е само, че ни има,
красиви и като снежинки бели,
за ранна пролет, или късна зима,
за пролет, обич, срещи и раздели...
Рисува скреж стъклата – светли руни,
на липов чай душата му ухае.
Когато зимно слънце го целуне,
ще се стопи – любов ще засияе...
И ручей луд ще хукне, заслепено,
и с лепкав сок, по тъничките жили,
на пролетта вълшебството, зелено,
ще литне, с чудесата лекокрили.
© Надежда Ангелова All rights reserved.
