Сред четири стени...
Стои самичка сред четири стени -
тъй празни и подтискащо студени,
без цвят, животът в нея не трепти
и няма радост във очите и зелени.
Усмивките къде са, благият му поглед?
Тъй липсваш и, любов, все още незабравена.
В сърцето си те носи, спомените топлят...
Животът те отне без време - тъй коварен е!
Опора намираше в твоето рамо,
със тебе чертаеше път и мечти.
На масата пази една чаша само -
от твоите устни две плахи следи.
И как отново да продължи да живее,
и как да се усмихва както преди,
когато сърцето ранено немее -
та целият смисъл в живота бе ти.
Ще те постави тя в любовна рамка
и там, във стаята така позната,
(със голите и празни четири стени)
с единствен лъч ще светиш - като злато.
© Петя Кръстева All rights reserved.
