Среднощен полет
Боклука говори за теб.
Юмрука е свит от омраза.
Обуха сандали от лед.
В сърцата им бие желязо.
Гранита самотен гори.
Попитах оловно момиче.
В косите му сивите дни,
дали на поема приличат?
Кръвта в онемели гърди,
лети и целува лицата.
Държи изгорели мечти.
Сълзи напояват земята.
Стрелите от меката плът,
ухаят на нейното тяло.
Очи и ръце ни делят.
Дали ще се слеем изцяло?
Едно огледало крещи.
За твоите устни, любима.
И пее за нашите дни.
Пилее пенливото вино.
Целувките станаха сън.
А твоята нежна осанка
отново ли вика навън?
„Поете подавам ти сламка!“
Студената зима морѝ.
Земята отново е бяла.
В ъглите на стаята спи,
накъсан билета за рая.
Разкъсах живота на две.
Едното е болно начало,
в което се вози дете.
А другото – черно махало,
предало разбито момче
в ръцете на буря сурова.
Листа ме влече и тече,
по вените тиха отрова.
Готова да бъдеш до мен,
така те заключвам вовеки.
Изключвам зеления ден.
И тръгвам по криви пътеки.
© Димитър Драганов All rights reserved.
