Среднощната балада на един млад поет
Среднощната балада на един млад поет
Не идвай тази нощ. Ще те отпъдя.
Навън вали и искам да съм сам.
За Нея ще си мисля… и за Пътя.
И за Съдбата – същи океан.
Коя е „Тя”, която ме тревожи?
Онази ли, що прави ме щастлив?
Да бъда с нея зная, че не може,
но обичта другар е инатлив.
Къде отивам? Верен ли е Пътят?
И все напред ли вечно да вървя?
Посоките намирах и обърквах,
но тук дойдох и знам, ще продължа.
Какво си ти, Съдба? Безмълвен крясък?
Ти нас ли следваш, или ние – теб?
Защо след миг щастлив с болезнен плясък
изправяш ни пред точна, хладна цев?
Иди си, Музо. Късно стана вече.
Нощта ще бъде дълга и дъждовна.
Върви си, скитай нейде надалече.
Душата ми е тъжна и сиротна...
Не се прибирай. В други приюти се.
Перото ми счупи и изгори.
Мастилото разлей по бели листи.
За връщане обратно забрави…
© Яна All rights reserved.
За това, че се отбихте и коментирахте.
- не викам на никого, спокойна и здравомислеща 17 годишна девойка съм - пак ако нямате нещо против. За себе си смятам, че давам по късче от сърцето си във всяка своя творба, ако Вие мислите другояче - няма проблем. Желая Ви лек и позитивен ден, лишен от безсмислени спорове! 
