Среща с поета
Един реликт от миналия век,
един забавно приказен човек
се спря веднъж на входната врата
и каза ми: „умея да летя“.
Листата бяха капнали отдавна,
задрямали във поза водоравна.
И може би относно този случай
аз мислех, че летежът е приключил.
И нямаше да си направя труд
да виждам, как докато се въртят
листата могат, както си поискат,
(съобразно със законите на листите),
надолу да се реят и мечтаят,
дори да знаят, че ще дойде краят.
И го погледнах някак изумено:
лицето му бе крайно състарено.
Той беше „есенен човек“ и с шапка мека
и носеше в очите библиотека.
И може би напук на всяко его
покани ме да полетя със него.
И да си кажа правичката, няма
със моите „N“ на броя килограма,
да литна ей така – по своя воля
съгласно перушинестата роля.
И тъкмо да ми стане интересен
човекът литна. Ала аз потресен,
едно усетих, че не бе случаен
урокът – да летим и да мечтаем.
© Димитър Вучев All rights reserved.
