СРЕЩА В ПЛАНИНАТА
Пътувах вечерта в планината
по тесен, към небето виещ се път –
в Родопите, между селата.
С мен за компания бе само лесът.
Денят бе преминал добре,
с интересни срещнах се хора,
проблеми техни решихме
за да забравят за “зóра”.
Работният ден неусетно свърши
и реших за кратка отмора,
вместо към другия град да отида
от шосето основно да свия.
Около мен всичко бе като в стих.
Наоколо се гонеха сенки
от клоните на високи ели,
които ги милваше вятърът.
Понякога бива нежен, нали?
Озовах се сред малък площад
на едно село в центъра.
На пейка пред къща хора седяха,
Някои пушеха, всички мълчаха,
към мен и колата гледаха.
На хълма за тях видях малки къщи,
като птици накацали в гората.
До тях път нямаше и в главата,
зиме и лете, почудих се аз,
как достигаха хора до тях.
Приближих мъжете седящи
и видях в тези спокойни лица,
като че в техните бръчки
бе цялата история на света.
- Накъде води пътят, кажете,
при вас по който се озовах?
Той за мен свърши тука
и нали това сам го видях!
- Нагоре! Все нагоре върви!
Така нали пътува и ти! –
отговори ми старец един
и погледна ме с бистри очи.
В тях съзрях аз планината,
в небето летящи орли,
потоци с бистри води,
поляни с много цветя
и на черни забрадки сълзи.
Какво ми каза, аз не разбрах
и попитах наново: - Нали
всяко нещо си има причина!
Защо се е случило с пътя това?
Нима е краят тук на света?
Усмихна се старецът, помълча,
към небето после протегна ръка:
- Защото, който е всичко създал,
така да бъде е Сам пожелал!
Останах безмълвен и объркан в главата.
Простих се после. Бавно обърнах колата
и надолу към хотела следващ поех.
Пътувах вечерта в планината
по тесен, от небето връщащ се път –
в Родопите, между селата.
С мен за компания бе само лесът.© Вили Тодоров All rights reserved.
