Сродена с тъгата
Каква тъга! Понякога разяжда,
понякога въздига до звездите.
В най-късния среднощен час се ражда.
Като прашинка дращи във очите.
Минават дните - в радост и тревоги.
Една безкрайна луда въртележка.
Минутите прелитат босоноги
и гаснат като прегорели свещи...
А всяка вечер, щом сънят - прогонен -
от миглите бездомно си отива,
един внезапен и ненужен спомен
със мен под одеялото се свива.
Завръща се тъгата ненаситна
с акордите на Лунната соната.
Да я отпратя вече не опитвам.
От болката се ражда красотата.
© Бианка Габровска All rights reserved.
