Старата къща

Схлупена малка къщурка.
Керемиди с мъх върху тях.
Стои изкривена до пътната вратничка 
пейка прогнила, покрита със прах.

Идвах през лятото, дори и през зимата.
Тичах на воля по поля и гори.
Някога тук аз пораствах във времето,
врабчетата гоних, правих бели.

Идвах за малко, да видя роднините.
Винаги бързах, не мислех дори.
- Остани за вечеря! - молеха милите.
А очите им тъжни сълза ги гори.

Замислен стоя, загледан в дуварите.
С мазилка напукана, с изгнили греди.
Посрещаха ме някога тука другарите,
за да играем отново нашите стари игри.

Катинарът ръждясал виси на веригите.
Отдавна не пипан от човешка ръка.
Заключил е спомен, бледнеещ с годините,
посягам към него с толкова много тъга.

Намерих пътечката, скрила се в бурени.
Копняла за стъпки, за детския глас.
Водеща право във старата къщичка,
да дойда дочакала, час подир час.

- Здравей, моя схлупена къщичке!
- При теб се завърнах, при теб аз дойдох!
- Отново сме ние, пак сме си същите!
- Е, ти посипана с прах, а косите ми в сняг.

31.08.2013   Владимир Ванков
Видин