Старата топола
Старата топола клоните поклаща,
с вятъра немирен, си говори -
славеева песен, влюбена, изящна,
праща към небесните простори.
Във унес потрепват й, нежно листата
радват се на птичките щастливи,
тежат ѝ, зимата и самотата
короната редее, с клони сиви.
Всяка пролет сияе с нова премяна,
гледа се в реката и засипва
с пухкави целувки всякъде, засмяна --
пак любовни трели я обсипват!
С обич майчина във пазвата отглежда,
на свободата рожби крилати -
от земята, дава им сила, надежда,
с волността им тяхна, е богата!
А когато дойде есента златиста,
с мъка капят, огнени листата -
и тъгата от прегръдката безлистна --
сироти клони, махат на ятата!
© Pepi Petrova All rights reserved.
