Стареем вече, моето момиче!
С жената често водим диалози
и влизаме във спорове дори.
Споделям аз, което ме тормози,
но напоследък нещо не върви.
"Стареем вече, моето момиче,
и тази мисъл много ме гнети..."
"В единствено число, ако обичаш!..
В тревогите си мен не ме меси!!
Със мрачните си мисли ме подтискаш,
душата ми изпълва се с печал."
"Ти вечно млада ли да бъдеш искаш?
Не става! И за тебе ми е жал!"
"Недей за мен, за теб приказвай само!
Пред мене има още светли дни!"
Така ми дума моята през рамо,
докато устните си начерви.
"Моминство ли тепърва ти ще правиш?
Кога замина още твоят влак!"
"Ти няма ли сега да ме оставиш?
Я, чакай, да си сложа малко лак!"
Разбърза се внезапно. Закъсняла!
Не, има нещо много гнило тук!
Да чакам у дома? Не е познала!
И аз след нея тъй... Куцук, куцук...
Прикривам се. Тя няма да ме види.
Отде да знае, че ще я следя.
Аз не за друго...а с очи да видя!
Какви са тези лак и червила?!
Дотътрих се до близката аптека.
Видях я, че на касата стои.
По правилата се измъкнах - леко,
наблизо зад дърветата се скрих.
Във тъмнината нещо се размислих...
Кога излезе?! Откъде се взе?!
"Защо си тук! Какво си се разкиснал?
Отело мой, лекарствата ти взех!
Че после пак ще охкаш цяла вечер,
по цели нощи зарад теб не спя...
На мене си завинаги обречен,
пък аз ще бъда твоя до смъртта!..."
И нежно, нежно под ръка ме хвана.
Какво да правим двама още тук?
"Във грешка искаш да ме хванеш?!
Я, към дома със мен!" Куцук, куцук...
© Роберт All rights reserved.
