Старееш, поете!
Градът е вторачил очи огледални
в разголено тяло на лъскав афиш.
А вятърът дръзко и някак нахално
полите превръща в: Ела и ни виж!
Къде ли са, граде, онези девойки,
които, прикрили от свян коленé,
по местния юноша, който ги бройка,
запращащи свойто божурено: Не!
Къде са целувките тръпно свенливи,
откраднати хапчици сладки лъжи?
Луната, зад облак очите си скрива,
Земята е птица – кръжи, ли кръжи,
а после на рамото влюбено каца,
светулка в сърцето – гори и гори...
Светът се превърна в огромна пиаца
и даже безплатното струва пари.
Ще каже ухилено, днешното време,
гримаса напуква дебелия грим:
Старееш, поете! На мен не ми дреме!
И в крачка с живота забързан вървим!
Тъгата заравям, в дебелите книги –
те тихичко, тихичко пак шумолят.
Любов са. Онази, що все не достига
и вятър, и порив за дух са – крилат.
© Надежда Ангелова All rights reserved.
