Старицата
Прегърбена къща си скубе косите,
завинаги обезлюдяла.
Отдавна не плаче и нищо не пита,
от тонове скръб полудяла.
През покрива срутен надничат лъчите
на щърба луна любопитка.
Обрасла от спомени, нищо не пита -
старица с разпусната плитка.
Вратата проскърцва и вятърна свита
нахлува с листа осланени.
Тук сенки се кръстят, мълчат и не питат,
посели въпросите в мене.
Как толкова много тъга се преглъща? -
Животът без глас се провикна.
И спъна се в прага на старата къща,
преди към смъртта да залитне.
© Мария Панайотова All rights reserved.
