Животът беше я смалил до точка,
зависима единствено от чужди хора,
без корени, без покрив и без почва,
с очи, зареяни през мъничък прозорец.
От спомените – черно-бели снимки,
през нощите изнищваше си късче обич,
да стопли мразовитата си зима,
надвиснала в душата ѝ като прокоба.
А денем да заключи пак гласа си,
сълзите, писъкът, обърнал ѝ сърцето,
смирена от съдбата беловласа
прегърбена сред загубите си да крета. ...