Старицата
Като бучица сол,
втвърдена от времето,
загубила блясък,
преди жизнено нужна.
Като празно гнездо
на високия бор.
Ако хрумне на вятъра,
с един пръст ще го събори.
Като удивителен знак,
без тежки въпроси.
Дала прошка на паяка
в сребърния му хамак,
изплел до възел дните й.
Седи на трикрак стол -
с нежност обгърнат.
Гледа вече назад,
темели са младите кълнове.
Изпяла е песента си-
радостно-тъжна,
ту бърза, ту протяжна
отсам и до другия бряг.
Посоката е река
през тучни поля и суша.
Няма връщане вече назад,
ехото само я слуша.
© Христина Комаревска All rights reserved.
