Стои старикът изморен

Във своята безлюдна стая

От живот в лишения сломен

Седи самотен и мечтае

Не вижда нищо от години

Но всяко кътче в къщата си знае

А съзнанието му безброй картини

Безспир чертае ли чертае

Ето слънцето огрява

Небето синьо със лъчи златисти

А от земята срамежливо се подава

Крехко цвете с нежни листи

Мушица прожужава близко

Пчела от тичинките пие

Цветчето се покланя ниско

В росата чашката си да измие

А там на пейката седи красива

Девойка чиста като сняг

От нежност й усмивката прелива

За обич чака искрен знак

В скута й разтворена е книга

Със листа изпъстрени с мечти

От там й смел герой намига

През бури страшни докато лети

Ръцете бели като мляко

Разгръщат страниците търпеливо

Защото тайна крие всяка

За бъдещето й така щастливо

Старикът се усмихва носталгично

На спомена за свойта дъщеря

Но в реалността е всичко тъй различно -

Отдавна го забрави тя

Сега живее във чужбина

Със съпруга си - богат злодей

Без да каже си замина

Без писмо и знак къдей

Картина нова се подава

От съзнанието изтерзано

В жива форма се явява

Споменът за друго преживяно

На дивана избелял от залези

Седи усмихната жена

Лицето й покрито е със белези -

Бръчици издайници на възрастта

Поглежда към старика срамежливо

Както някога преди това

И в лицето му вежливо

Намира спомен благ за младостта

Вървяха двама неразделни

През парка с дъхави цветя

И бяха вечерите им неделни

Откраднат миг от вечността

А днес неделите са сиви

Празен е диванът избелял

Няма ги очите срамежливи

Отдавна старецът е овдовял

Споменът го води към мечтание

За път към бъдещето ново

Последно е това ридание -

Изчезва в мрака и готово

Ето чака го сърдита

Последната самотна нощ

Смъртта ще дойде бeз да пита

Денят добър ли бил е или лош...

И ляга старецът усмихнат

Със спокоен лик пред вечността

И когато спомените му утихнат

Ще поеме своя път в нощта