Старият човек
Столетник беше. Виждаше се ясно -
на две превит, от бръчки набразден.
И пееше. Тревожно, полугласно.
Когато спря, попитах го смутен:
"Не си ли срещал щастие, човече,
та толкова си мрачен и убог?
Или си решил от утре вече
да вярваш не в лукавия, а в Бог?
Не са ли те обичали жените,
които си познавал досега,
та толкова дълбоки са следите
на спящата в очите ти тъга?
Без майка ли си расъл? Без баща ли?
Гнездо ли сам да свиеш не успя?
Та толкова сърцето ми нажали
с оная песен, дето я изпя?
Кажи, човече божи, аз те моля,
как стигна през годините дотук?
Надви ли всичко - горести, неволи?
На някой харамия ли си внук?
Другарите ти - верните, къде са?
Или са се преселили "отвъд"?
Щом сам седиш на чаша - афоресан
дори и от неверницата - смърт?
Запей отново тази песен славна,
в която се говори за мъже!
За смелите мъже - от неотдавна,
по-силни от куршум и от въже!
Запей поне, щом нищо не говориш!
Да чуя искам скръбния ти глас!
И ние сме на времето си хора -
но колко са мъжете между нас?
И той запя - сам в себе си разпънат...
От болка и възторг се просълзих.
Наведох се, ръката му целунах
и жива жар от чашата му пих.
1978
© Чавдар Тепешанов All rights reserved.
