СТАРИЯТ КОС
СТАРИЯТ КОС
Как ми се иска след дъжд отново да грея
и да послушам на стария кос песента...
В нашата малка и цветно засята алея
да ни поръси със златен прашец любовта.
Но от прашеца остана единствено пепел...
Много тъга в уморено-страхливи очи...
И те загубих от болни човешки съмнения....
Жадна бях, обич, и жадно до дъно те пих.
Старият кос пак запя песента за разлъка
и цветята в алеята пожълтяха в тъга...
Той е мъдър – любовта не може да плува
в замърсено-студена и стеснена река.
Тръгвай, обич, върви, някой някъде чака
неизтлялата жар на дъха ти и топлата длан.
Този някой навярно за тебе е плакал
и е чезнел в гори, все вървящ неразбран.
А пък аз... Аз няма да спра да те чакам
имам място за теб и нали те открих.
А след време, когато е тихо в съня ми
ше целуна със трепет друг някой лик...
© Златка Вълкова All rights reserved.
